Йошка Фишер*

Германският канцлер Ангела Меркел, както изглежда, управлява политическите процеси на сляпо. А когато пред очите ти е пълна мъгла, ти нямаш добри рефлекси (както изглежда в този случай), не си носиш очилата, поставяш не само себе си, но и останалите в риск. Това е сценарият, към който се придържа германската външна политика в Либия. Предстои да видим следващата грешна стъпка, която Германия ще направи във външната си политика. Германия никога не е била толкова изолирана. Страната изгуби възможността да претендира за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и влиянието си в Близкия изток, което може и да е за добро. Макар някои да се опасяват, че всъщност е лошо за Европа.

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, която разреши изпълнението на настоящата мисия за защита на либийските граждани, получи мълчаливия отказ на пет от членовете с право на глас в Съвета. Тя получи все пак подкрепата на мнозинството от страните членки, също така подкрепа от Арабската лига и от Организацията „Ислямска конференция” и намерение за включване във военните действия от две арабски държави. От какво повече се нуждаеше германското правителство, за да одобри интервенцията?

Какво провокира шумната защита на мултилатерализма, какво накара германските лидери да изнасят патетични речи за прилагане на нормите на международното право от страна на Съвета за сигурност, при положение че Германия отказва да одобри резолюция за защита на невинните либийски граждани от бруталния режим, използващ всички възможни средства, за да оцелее? Нищо. Оказаха се само празни приказки. А това няма да бъде забравено в региона, в ООН, нито сред приятелите на Германия.

Всичко, което мога да кажа, е, че се чувствам засрамен от действията на германското правителство, но и от действията на червената и зелената опозиция, които дори аплодираха тази скандална грешка!
Външната политика не опира само до създаването на добър имидж на международната сцена, нито пък, от друга страна, до следващите вътрешни избори. Тя е поемането на отговорност за наистина труден стратегически избор дори когато това няма да се приеме добре у дома.

Простете, че пропуснах да спомена въздържането в Съвета за сигурност на Русия и Китай, което де факто си е отказ от вето и всъщност одобрение, разчистващо пътя за интервенция. Въздържането на Германия, от друга страна, беше определено просто като „не”, защото Германия няма право на вето и е ключов член на ЕС и НАТО.

Наистина не разбирам какво има в главата на германския външен министър Гидо Вестервеле. Той напълно правилно застана на страната на арабските демократични движения, после – когато нещата се решиха – направи посещение на площад „Тахрир” в Кайро и получи заслужени аплодисменти, след това правилно призова Кадафи да бъде свален от власт и да бъде изправен пред Международния наказателен съд, но това беше само до боязливото гласуване в Съвета за сигурност. То не може да намери разумно обяснение нито в етиката във външната политика, нито в германските и европейските интереси.

Ситуацията в Либия, както казахме, е много опасна. Германското правителство, както изглежда, не иска да поеме по опасен път, особено ако се наложи да бъдат използвани сухопътни войски в една гражданска война.

Добре, ако се страхувате да поемете по този път, напуснете управлението, защото управлението винаги е било баланс в избора да се поема по трудни пътища.

Разбира се, че мисията в Либия е рискована. Не е ясно все още кои ще са новите местни играчи и как ще изглеждат в бъдеще тези страни. Но гледайки алтернативата – кървава разправа при възвръщането на контрола върху Либия от режима на Кадафи – няма как да приемем сериозно отказа от действие.

Либия не е нито Афганистан, нито Ирак. Германия и други европейски страни приеха да участват в Афганистан в знак на солидарност с наш партньор от НАТО – най-важния гарант за сигурността ни, Съединените щати – след като той беше атакуван на 11 септември 2001 година. Солидарността в рамките на НАТО – важен принцип, който беше пренебрегнат тези дни от германските управляващи – е споделена, но с действията си Германия се отрече то нея и дин ден може да осъмне в много сложна ситуация.

А Либия определено не е Ирак, където доминиращата западна сила, Съединените щати, започна война по идеологически причини и въпреки противопоставянето на Съвета за сигурност, една война, която трябваше да завърши и в края на краищата завърши катастрофално.

Всъщност Либия трябва да бъде сравнявана с Босна. Както изглежда, правителството на Меркел днес е възприело тогавашната позиция на германските зелени! Но в сегашния случай на отхвърлянето на военна интервенция по хуманитарни причини има елемент на трагедия, а германското поведение днес е чист фарс.

Също като на Балканите, отсрещният бряг на Средиземно море е част от непосредствената зона за сигурност на ЕС. Наивно е да смятаме, че най-многолюдната страна, член на ЕС, може и трябва да стои настрана от кризисната ситуация в регион с разнородни европейски и германски интереси. Какви ще бъдат според германското правителство последиците от запазването на режима на Кадафи в хуманитарен аспект и в термините на реалполитиката?

Нежеланите последици за външната политика на ЕС също са от значение. От всички страни Германия – която с право може да бъде наречена създател на общата европейска политика в областта на външните работи и отбраната – сега отхвърля тази политика, което ще има негативни дългосрочни последици. Оттук нататък, възприетият и от ЕС принцип за „коалиция на желаещите” ще отслабва Европа.

А ако гледате на германското поведение като на уважение към Либия или като свързано с тревогите и притесненията за последиците за Европа от финансовата криза, трябва повече да започнете да се притеснявате за бъдещето на Европа и НАТО. Германия започва да затъва в своя провинциализъм, и то във време, в което трябва да покаже потенциала си, своето лидерство дори, колкото е възможно по-бързо. За нещастие ще се наложи да забравите за това.

*Йошка Фишер е изтъкнат член на германската Зелена партия вече повече от двадесет години. Бил е външен министър и вицеканцлер на Германия от 1998 до 2005 година.

Текстът е публикуван в сайта на „Project Syndicate”.

Превод: Георги Киряков

http://glasove.com/article-12937.php